ЕСЕ "УЧИЛИЩЕТО И АЗ - МЕЧТИ И РЕАЛНОСТ"

ПРИКЛЮЧИ КОНКУРСЪТ ЗА ЕСЕ "УЧИЛИЩЕТО И АЗ - МЕЧТИ И РЕАЛНОСТ" - (ВИЖТЕ ПОБЕДИТЕЛИТЕ!)

               По случай патронния празник на училището Клубът по журналистика при ГПЧЕ"Симеон Радев" по проект "Твоят час" организира училищен конкурс за есе на тема "Училището и аз-мечти и реалност".

              Жури в състав преподавателките по БЕЛ  - Милена Исаева и София Стойнева, и Йоана Борисова - член на Клуба от 2007/2008г., стажант "Медии и комуникации" към Европейския парламент, оцени и номинира участниците, както следва:

Първо място-Емма Динева (11г кл.)

Второ място-Радостина Георгиева (9г кл.)

Трето място-Ивона Въртелкова (12д кл.)

            Победителите ще бъдат наградени по време на патронния празник на училището, а есето, спечелило първо място, може да прочетете на сайта на училището.

           Организаторите благодарят на всички участници за доброто представяне и поздравяват победителите за оригиналната и задълбочена интерпретация на предложената тема, както и за критическия подход към нея!

 

Eто и есето, класирано на Първо място


Училището и аз – мечти и реалност

Един шанс да бъда чута

          Единадесет години минаха. И аз се промених единадесет пъти. След всеки един край, започва едно ново начало. Но правилата, които всички трябва да спазваме, остават същите – да не говориш, когато не те питат, да не търсиш чуждата помощ, а да разчиташ само на себе си в критични ситуации и отсъствието ти винаги да се отбелязва, но присъствието ти остава във въздуха и не е важно за никого.

          Потисках себе си, а накрая неща, които ги имаше в мен не издържаха и просто изчезнаха. Това са загубените ми качества или надявам се поне притъпените в мен, които хората наричат различия, понякога лудости.

          Всеки ги има такива. Но не всеки успява да ги опази и съхрани в себе си. Всяко нещо, на което не се даде пространство за развитие, се смалява до минимална степен.

          Човекът има няколко важни аспекта в своя живот: семейството, приятелите, работата и училището, което е най-важната част от живота на подрастващото дете и бъдещия гражданин на света. И защо точно училището?

          Нека разгледаме позитивните страни на едно учебно заведение и конкретните изводи, които аз съм си изваждала през тези единадесет години. Бих казала, че именно училището ни дава една малка представа за бъдещия живот, извън рамките на класните стаи. Подготвя ни за събития, ситуации, които ни предстоят в уголемен размер, като възрастни.  Училището е представяно много често, като мястото, където се учим да взимаме решения, които в бъдеще ще ни се налагат всеки ден; Мястото, където си поставяме високи цели (понякога и непостижими); Това е мястото, където завързваме голяма част от контактите си, които поддържаме и в бъдеще.              

         Но и горчивините на реалността, погледнати през моята призма също не са малко. Училището е мястото, където биваме потискани поради неоправданите очаквания. Мястото, където биваме оценявани според общите критерии за всички, а не според индивидуалната личност (която и рядко бива забелязана). Училището е и мястото, където не ни учат какво да правим, когато влезем в банка, как да се държим на интервю, как да управляваме финансите си и средствата си, като бъдещи родители. Нито ни учи как да бъдем по-чувствителни и сензитивни към случващото се извън рамките на подправената същност.

        Училището ме учи на това как да кръстосвам винената мушица от род Дрозофила с червени и бели очи. Учи ме на ендогенните процеси в химията и колко е синус и коссинус. Учи ме и на много други неща, с които знам, че няма да се занимавам в бъдеще, но съм длъжна да насиля себе си и същността си за да ги разбера, заради оценката, от която зависи част от бъдещето ми и за това тя е толкова стресираща.

       Но понякога ми е трудно. И не само на мен. Не, защото сме глупави, а защото не притежаваме съответния тип интелигентност.

       Съществува една теория за множествените интелигентности, създадена от психолога Х. Гарднър. Едно от нещата, които гласи той е това, че интелигентността на човек не би могла да се измери с различни IQ тестове, пък камо ли и с оценки в училище. Тя бива седем типа. И когато човек не го бива в дадена сфера, не означава, че не би могъл да прави нищо друго. Алберт Айнщайн е казал: „Всички сме гении. Ако съдите за рибата по способностите да се катери по дърветата, то тя цял живот ще се чувства глупачка.“ . Аз бих казала, че училището се явява този Съд. Нашата образователна система се фокусира върху само два от тези седем типа интелигентности - Лингвистична (вербална)  и Логико-математическа интелигентност. И къде отиват останалите пет?  В много от случаите остават неоткрити и неразвити за самият човек, който ги притежава, защото той няма подходящата среда, за да им даде живот.

       Както казах, училището ни дава възможността да си поставяме големи мечти. И моята мечта е такава. Голяма, детска и луда, биха казали хората. Някои дори биха я приели с присмех.

       Аз не се виждам в училище, като част от тълпата, защото тя несъзнателно приема чужди разбирания и се учи на несамостоятелност, несигурност и зависимост. Имам свое собствено мнение и мечтая да бъде чуто. Имам толкова много въпроси и търся адекватни отговори, които не винаги ми се дават. Мечтая за училище, което да ми помогне да намеря себе си, да разкрия своите потенциали, а не да потъна и да се загубя.

       Радвам се, че тук е в сила твърдението „всяко правило си има изключение“, защото в моето училище срещам наистина добри и прекрасни хора и има учители, които ми дават много. Мога спокойно да кажа, че са пример за мен.

      Продължавам. Още една година ще ставам рано, ще отивам в училище и ще слушам кротко. Изправям се сам самичка срещу препятствията, както прави всеки. За някой е по-лесно да премине, за друг – по-трудно. Но най-важният въпрос е: Ще успеем ли да запазим себе си и най-истинската си същност непокътнати?

 

 

                                             Изготвил: Емма Динева – 11"г" клас




 

 

 


Публикувана на: 15.01.2018